Към ТеКейСе-то мигли ши притръскам,
/оф, чакайти сълза да си истрия/,
чи можи да съм тъпа кату…гъска,
ма съм кръсива, няма дъ гу крия.

Язък за трактурити ни ръждиви,
румантикити с тях низабравими.
Бис мен кузити няма да са диви,
а кравити ши са пуфалят с вими.

Системну ма заривахти с убиди
и ни признахти мойта гиниалнус.
А джибрити ми…/тюх, да са ни види!/,
ши хумнат ниразбъркани и жални.

На никуй няма повичи да преча-
утивам, шса удавя фъф мурето.
Дустатъчно са лъзгах у киреча
кат ми изяждахти със кеф мизето.

Ши фляза гола, тешка, билуснежна,
у морскити вълни ши са капична,
със китка свита над идната вежда.
Ко значи, чи съм някъква си личнус?

Ва моля само, прибирети кОча
и на прасету фърляйти ярмата-
самоубийствуто ми аку са пруточи,
изяшти и луканкити ф мазата.

Ъдиос, селъви и винциремус!
Помнети ма, щом копате ф полята!
Зеница бях у тос кратунски демус,
/пу селски казану „пирсона грата“/.

Айди, цвитя и рози!