автор: Винета

Одиф у градо на дофтур,
то чи гняф ма фана,
чи кък щяф да гу путкарам,
ама зян дан стана.
Вика – Булка, си рудена
сал с гръбначен мозък,
то затуй си изумена,
ама дай нататък.
Викам – Ко ли да ти кажа,
ренгена тий счупин,
щоту караш койту флези
да сиди надупин,
техниката ти накуцва,
гачи фира дава,
ко ми вадиш ризултати,
то туй чиста плява,
зер како ли му пузнаваш,
драсканици вади,
и у мозъци ма тикаш,
чак ма изнинАди.

Ас утидуф щоту нещу
кръвну ми са дига,
той кат зе да ма саблича,
сякаш му ни стига,
дет раздяната му флязух,
колкут срам ма фана,
чи пу ренгена ма слага,
гледа приз икрана.
Вика – убава си, чудна,
малку си дибела,
гачи ми са струваш трудна,
ут ина ниделя.

Викам – Гатю ш`гу убия,
сигурну му каза,
дет унес деня със негу,
у гюрлюци газиф.
Ма ни можи туй дай Гатю
той у град ни сЕда,
то ша бъди да сай сетил,
пазви кат ми гледа.
Идвам си сига у селу,
чи и са заричам,
ич у град ни ща да ида,
баш да са сабличам.

Дукат мога с ап да мина,
сси въря у пътя,
ма за дофтур да ни чувам,
ич ни ша му стъпя.